София изпраща сигнал към Скопие — дипломатическа промяна и реакции

Как започна „тихият“ спор

На трети ден от встъпването си в длъжност външният министър използва формулировка, която предизвика остър отзвук в Скопие. След среща в кулоарите на Брюксел българската страна съобщи, че министърката потвърди позицията на София: приемането на конституционни промени остава ключово условие за напредъка на Република Северна Македония по пътя към ЕС. В словото ѝ представителите на Скопие бяха наречени „северномакедонски партньори“ — израз, който македонската страна прие като обидно подценяване на тяхната идентичност.

Реакцията в Скопие

Министърът от Скопие Тимчо Муцунски реагира остро: „македонците са македонци“ — и посочи, че въпросът е не политически, а за елементарно уважение към идентичността и достойнството на един народ. Бяха предприети и дипломатически стъпки: в Скопие бе извикан българският посланик Желязко Радуков с устен демарш заради използваното, по техните думи, „неподходящо и неправилно“ определение.

Какво стои зад думите

Според Преспанския договор от 2018 г. официалното име на държавата е Република Северна Македония, но терминът „македонски“ се използва за етническата и културната идентичност, езика и историческото наследство. В този контекст думите на българската министърка се възприемат като сигнал, че София иска да подчертае разграничението между името на държавата и атрибутите на народностната и езиковата идентичност.

Кой е в основата на понятието

Велислава Петрова-Чамова не е дипломат-новак: макар да е с образование в областта на микробиологията, тя е била зам.-министър на външните работи в няколко правителства и отговаряше за въпроси, свързани със Северна Македония, Шенген и присъединяване към ОИСР. В политическата ѝ биография личи и връзката ѝ с клуб „Милениум“ — средище на хора, свързани с политиките от епохата на Симеон Сакскобургготски.

Френското предложение и отворените въпроси

През 2022 г. българското Народно събрание прие т.нар. „френско предложение“, което поставя условие Северна Македония да впише българите като държавотворен народ в конституцията си преди реалните преговори по глави за членство. В документа има и формулировки за езиците на двете страни: българскит като език на България и „македонски“ съгласно конституцията на страната. София обаче не признава македонския език като самостоятелен и го разглежда като вторично кодифицирана норма на българския книжовен език.

Къде сме четири години след това

Четири години след френското председателство и след вдигането на ветото от България, Република Северна Македония все още не е внесла промени в преамбюла на конституцията. Ден преди новото българско правителство да се закълне, македонското правителство официално съобщи, че не е готово да предприеме конституционни изменения — фактор, който подхранва напрежението между София и Скопие.

Европейският контекст и докладите

Настъплението на темата се случва в момент, когато Европейският парламент обсъжда доклада на евродепутата Томас Вайц за напредъка на Северна Македония. Вайц е последователен в настояването българите да бъдат вписани в конституцията на Република Северна Македония и предложи Европарламентът да поиска правно разяснение за статута на втория протокол между България и РСМ — въпрос, който разгори дебати сред българските евродепутати и породи искане да не се променя вече договорената рамка.

Вътрешнополитически измерения

В България твърдата реторика към Скопие често носи политически дивиденти. Президентът Румен Радев демонстрира такава позиция и правителството му дава първи сигнали, че тази линия ще продължи. За част от политическата сцена въпросите за езика, идентичността и правата на българите в Северна Македония са важни вътрешнополитически теми, които мобилизират избиратели.

Какво означава това напред

Скандалът е „тих“ не защото е незначителен, а защото се води чрез фини езикови и дипломатически сигнали — избор на думи, формулировки в международни доклади и процедурни искания в институциите на ЕС. Те показват, че София не се отказва от използването на формалния инструментариум, за да защитава своите интереси и възприятия относно идентичността и езика.

Текстът изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на редакциите.