Къде отиде държавата: свлачищата и изоставените хора

Свлачището на пътя и свлачищата в мислите ни

Част от шосето Смолян–Пампорово се срути в някакво дере. Това не е изненада — предупреждение за подобно нещо отдавна се носи във въздуха. Проблемът не е само в асфалта, а в приспиването на общественото внимание: всичко при нас сякаш е застинало, освен способността да се измислят фантазии и лъжи, които никога не свършват.

Колко свлачища са много?

Говори се за две хиляди свлачища в страната; после „великодушно“ броят стана поне три хиляди. Ако ще търсим рекордите на Гинес, евтино е да се хвалим с това — толкова по-удобно, щом ги оставихме да правят каквото поискат. От свободно живеещи кокошки стигнахме до свободни свлачища — странна гордост за едно общество, което не иска да поеме отговорност.

Свлачища отвън и отвътре

Нито пътищата, нито физическите пропадания са най-страшното. Най-опасни са свлачищата вътре в нас — моралното и интелектуалното разхлабване, което ни кара да понасяме и дори да вярваме на случайни хора с празни обещания. Как стигнахме дотам да се доверяваме на всеки, дори когато пред нас е очевиден евтин тарикат или откровен некадърник?

Игра на преструвки и политически оправдания

Понякога изглежда, че участваме в фарс: народът се прави на глупак, а управниците, заблудени от собствения си комфорт, започват да вярват, че действително срещат завършени некадърници. Мисълта, че един ден тази самодоволна каста може просто да се разпадне от собствената си леност, не е толкова лоша — макар и да звучи като утопия.

За „късна справедливост“

В екипа на президента някой спомена „късна справедливост“. Това е опасна идея. Няма смисъл от късна ревизия, която да изплаши тарикатите, ако не върви ръка за ръка с действителни, текущи мерки. Пример: около 1,5 милиона души живеят в непоносима бедност — напълно изоставени и почти забравени. Тези хора не са статистика, а хора, чиито животи са разрушени от системни решения и бездействие.

Един глас от миналото припомни и случая с приватизацията: „Така наречените ‘десни’ медии – ‘Капитал’ и ‘Дневник’ оклеветиха управлението на ОДС още преди края на мандата… Обикновено такива медии са с властите, за да получи техният собственик желани законови промени, обществени поръчки или провалено наказателно преследване…“

Медиите, политиците и безчувствието

Телевизиите демонстрират чудовищна студенина: когато споменат жертвите от свлачището, те често звучат като да отчитат статистика — без да видят човешката трагедия зад цифрите. А политиците продължават да говорат празни фрази като „да върнем държавата на хората“, без да обяснят как и кой ще го направи.

Кой ще има смелостта?

Въпросът кой ще сложи край на сегашните безчинства и ще постави основите на нещо ново е ключов. Не става дума да се чака нечие позволение — особено не от дребните хитреци, които лишиха част от Европа от достойнство, докато се представяха за нейни лидери. Историята показва, че униженията, когато са системни, не се поправят сами.

Какво следва и можем ли да променим курса?

Най-омразният въпрос за мнозина е „Какво следва?“. По-удобно е да не се задава, да се остане в инерция. Преди години протестите срещу кабинета на Орешарски показаха, че при определени условия българинът е готов да реагира — „надпиши сметката на българина — и ето го, готов революционер!” — но последвалите години показаха и колко бързо тази готовност може да изсъхне, когато възможностите за реална промяна се изпарят.

Ако нови „лидери“ продължават да предлагат повърхностни превъплъщения на революция, дори най-нахъсаните от свлачището ще се усмихнат през сълзи. Истинската промяна изисква постоянство, смелост и готовност да се премахнат корените на проблема — не само да се нарисуват драматични лозунги.

Заключение

Свлачищата са и реални, и символични: те разкриват предателството на институции и на обществена съвест. Да говорим за тях означава да признаем и лицето на политическото бездействие, и дълбоките човешки страдания. Въпросът остава: кога ще предпочетем действие пред леност и лозунги?