Шест минути за промяна: край на десетгодишните задължения

Договорите за десет години — кой всъщност ги подписва?

В последните дни думата „нелегитимен“ вече е изгубила тежестта си: служебен министър‑председател сключва дългосрочни споразумения с президент, чиято легитимност е оспорвана. Самите текстове на тези договори будят възмущение — те изглеждат като продукт на малобройна група евролиберално‑атлантически активисти, които са се домогнали до власт и оформят решенията според своите интереси, а не според волята на българските граждани.

Защо срокът от десет години е проблемен?

Десетгодишни ангажименти могат да бъдат обвързващи и да променят хоризонта на живота ни. Те приличат на дългосрочни задължения, които натоварват бъдещите поколения — като плащане на репарации, в които не си участвал, или предаване на собствено имущество без реално основание. Това е данък на краткосрочното мислене и на политическата безотговорност.

Подобни договори могат да означават износ на ресурси, непрекъснати финансови трансфери и дори културни или образователни промени, които не отразяват предпочитанията на хората. Някои от тези промени изглеждат абсурдни — например насилствено налагане на учебни програми, които не кореспондират с реалната езикова и културна карта в региона.

Кой ще носи отговорност и кога?

Нашите „с химикалките“ — хората, които подписват — вече са показали, че могат да бъдат вредни, и е разумно да се замислим докога подписаните от тях споразумения ще имат тежест. Идва логичният въпрос: как ще действаме, когато тези хора вече не са на власт?

1. Една минута след тяхното напускане — ще останат ли договорите в сила?
2. Две минути след това — ще бъде ли потърсена политическа или морална отговорност?
3. Три минути — ще има ли официални обвинения срещу отговорните?
4. Четири минути — ще бъдат ли арестувани или поне призовани за обяснение?
5. Пет минути — желая всеки кандидат, който търси доверието на хората, да обещае публично да отмени или да унищожи документите, които не представят волята на нацията.
6. Шестата минута — тогава ще мога да вярвам, че България има шанс за по‑светло бъдеще.

Какво следва?

Това не е само искане за реванш. Става дума за ясни гаранции — политическа, правна и обществена — които да защитят бъдещите поколения от решения, взети без прозрачност и без широка обществена подкрепа. Изборите и публичният дебат трябва да поставят тези въпроси на дневен ред: кой решава за десет години напред и на каква цена?

Ако искаме да запазим бъдеще за България, реакцията трябва да е решителна, бърза и прозрачно обяснена пред гражданите — в рамките на тези шест минути, които символизират времето за пробуждане и възстановяване на публичния интерес.