Културният елит на Райха: как „богоизбраните“ възстановиха кариерите си след 1945

Кои бяха „богоизбраните“ и какво означаваше това

През август 1944 г. Адолф Хитлер нарежда съставянето на т.нар. „списък на богоизбраните“ — група от утвърдени творци и културни фигури, които режимът поставя под своя закрила. Тези имена получават специален статут: те не са призовавани на военна служба и съществуват при значителни привилегии. Впоследствие повечето от тях успяват да поддържат или възстановят професионалните си позиции и след падането на нацисткия режим.

Кратки портрети

Архитектът Алберт Шпеер — по-късно министър на въоръженията — излежава 20 години в затвора поради връзките си с националсоциализма, но през 1970-те години прави успешно възраждане като автор на спомени за своето време в Третия райх. Херберт фон Караян, който е бил член на Националсоциалистическата партия в Австрия и Германия, се утвърждава като един от най-известните диригенти в света. Композиторът Рихард Щраус, диригентът Вилхелм Фуртвенглер и скулпторите Арно Брекер и Вили Мелер също се възползват от системата и продължават активни творчески кариери след 1945 г.

Денацификацията и нейният прагматичен подход

След 1945 г. за всички, приближени до режима, следва процедурата по денацификация. Този процес включва попълване на подробни въпросници, с които се установяват степени на участие и влияние в нацистката система. Историчката Хане Лесау отбелязва, че процедурите са били „мера за сигурност“ в хода на демократизацията: целта е била да се реши кой може да продължи да работи в дадена професия — особено в държавния сектор.

Примерно, Вилхелм Фуртвенглер е получил официалното разрешение да дирижира отново Берлинската филхармония след едва двегодишна забрана. Попълването на неверни данни — например за членство в НСДАП — се е наказвало строго, най-вече от американските окупационни власти.

Случаят Виланд Вагнер

Една от най-известните фигури в списъка е Виланд Вагнер — наследник на прочутата фамилия, свързана с Байройтския фестивал. Според мнозина той е бил лично привилегирован от Хитлер. Историкът Свен Фридрих описва Виланд като представител на своето поколение, който след войната често се опитвал да отстрани „неприятните неща от съзнанието си“ и публично да се дистанцира: „Хитлер е приключен за мен“, казвал той.

Вагнер е използвал належащите по онова време структури за лични облаги — например за да навреди на конкурент, сценографа Емил Преториус. Все пак той се разминава само с глоба и след войната заедно с брат си Волфганг поема управлението на Байройтския фестивал.

Защо толкова много творци си съхраниха кариерата?

Изследванията на изкуствоведа Волфганг Браунайс показват, че в следвоенна Федерална република редица артисти, свързани с националсоциализма, успяват да получат значителни обществени поръчки — за кметства, училища, театри, болници и индустриални обекти. Част от обяснението се крие в прагматизма на възстановяването: новите институции често търсят утвърдени имена, а мнозина от поръчителите също имат връзки с предишния режим.

Този механизъм оставя миналото на втори план и води до ограничена обществена съпротива срещу реинтеграцията на провъзгласените „богоизбрани“.

Проблемни мемориали и съвременна преоценка

Най-спорните примери са поръчките за паметници и мемориали. Браунайс посочва като проблематична съдбата на монументалната скулптура „Скърбящите“ от Вили Мелер, поставена пред първия център за документиране на престъпленията на нацизма в Оберхаузен през 1962 г. Той не може да разбере защо такъв творец получава място на видно обществено пространство в контекста на паметта за жертвите.

Днес творбата в Оберхаузен е заобиколена от големи информационни панели, които обясняват историческия контекст и разсейват фокуса от самото произведение. За Браунайс това е рядък, но положителен пример за критическо преосмисляне на миналото.

Автор: Габи Ройхер