Поетът на морето: Христо Фотев — роден на 25 март 1934
Кратка биография
Христо Константинов Фотев е един от най-ярките български поети на втората половина на XX век. Получава образование във фабрично-заводското училище в Сливен (1951). Ранните му години преминават между морето и изкуството — работи като моряк на моторен кораб (1953–1954), след което се занимава с приложни изкуства като художник в стенописно ателие в Ямбол (1957–1959).
През 1961–1962 г. е драматург в Бургаския драматичен театър „А. Будевска“, а от средата на 60-те до 1990 г. е творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели. По-късно става и главен редактор на алманах „Море“ (от 1990 г.).
Литературно присъствие и теми
Още с първите си книги Фотев бързо се налага като поет-явление — отличен е с награди за заглавия като „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. В неговата лирика морето присъства не само като пейзаж, а като основен философско-поетичен символ — източник на образи, метафори и мисли за човешката съдба и любовта.
Едно от най-популярните му стихотворения, превърнало се в еталон на българската любовна поезия, носи онова непосредствено и възхитено обръщение към женската красота и нежност.
Преработен откъс в духа на стихотворението
Колко си прекрасна!
Боже,
колко си прекрасна!
Колко нежни са ръцете ти.
Колко стройни са нозете ти.
Колко дълбоки са очите ти.
Колко меки са косите ти.
Не се мъчи — обичай ме.
Не се жалей — обичай ме.
Обичай ме
с всички сили на ръцете си,
с движението на нозете и с погледа си —
с цялата грация на тези жестове.
Вярвай ми завинаги — и няма да сбъркаш — обичай ме!
Да, обичай ме дори когато си строга.
Обичай ме!
По улиците, по стълбите — най-вече по стълбите ти си несравнима.
В дрехи и без дрехи — във всичките ти образи си красива…
Най-много — когато оставаш сама в стаята.
В тъмното, когато впримчваш косата с гребен.
Гребенът потъва в косите ти.
Косите ти сякаш събират ток — докосна ли ги, пламвам в нощта.
Наистина си красива — помни го.
Пази красотата си до края,
не толкова заради мен, колкото за дърветата, прозорците и хората.
Не я разрушавай с ревност и подозрение — прости ми внезапните ми изпадания,
и моля те, не прекалявай с цигарите.
Не ме губи — виж ме,
възпали във мен детското удивление.
Ще искам отново да откривам ръцете ти,
нозете ти, очите ти… Обичай ме!
Как искам да те запазя вечно,
да те обичам винаги — завинаги.
И колко невъзможно ми изглежда тоя залог…
Колко си ефимерна като пясък… И моля, не казвай,
че ще ме държиш винаги и ще ме обичаш завинаги.
Колко си прекрасна!
Боже,
колко си прекрасна!
Колко нежни са ръцете ти.
Колко стройни са нозете ти.
Колко дълбоки са очите ти.
Колко меки са косите ти.
Колко си истинска.
