Пере Тошев — жестока смърт и паметта на един войвода (1912)

Кратък преглед

На 21 април (стар стил) 1912 г. — съвпадащо с 4 май по нов стил — Пере Тошев е проследен, убит, нарязан и заровен край пътя между с. Градско и с. Дреново. Телото е намерено след пет дни; погребан е в двора на църквата във Фариш, Тиквешко.

Ранни години и образование

Роден през 1865 г. в Прилеп, тогава част от Османската империя, Петър (Пере) Наумов Тошев произхожда от заможно семейство с корени в Дебърско. Началното образование получава в родния град, а от 1882 г. учи в Солунската българска мъжка гимназия, от която е изключен през 1884 г. след училищен бунт и обиск, при който у него е намерена “Българска христоматия”.

След това се установява в Пловдив, където завършва VI клас и се включва във възрожденските и освободителни активности — сред тях участие в Съединението и куриерска дейност за Българския таен център за революционна комитетна дейност (БТЦРК).

Революционна кариера

От 1892 г. работи като учител в Прилеп и още през 1893 г. основава първия революционен комитет в града след създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Следващите години учителства в Скопие и Битоля, където подпомага местни комитети и издава вестника “На оръжие”. В Солун става училищен инспектор и член на Централния комитет на ВМОРО.

След Солунската афера през 1901 г. е осъден на строг режим в крепостен затвор в Бодрум кале, но е амнистиран през 1902 г. В периода около Илинденско–Преображенското въстание (1903) ръководи Мариовския революционен район; след потушаването му участва в възстановяването на организационните мрежи в Прилепско заедно с Гьорче Петров, Петър Ацев и Георги Пешков.

На конгресите на движението (Прилеп 1904, Рилски 1905) е делегат и член на Централния комитет. По време на засилване на сръбската пропаганда в Поречието търси мирни начини за нейното неутрализиране и помага при освобождаване на Даме Груев след преговори с Глигор Лямев.

Политика и преса

След Младотурската революция заема критична позиция срещу легализирането на организацията. Заедно с Антон Страшимиров и Гьорче Петров издава вестниците “Конституционна заря” и “Единство”, близки до Народната федеративна партия (българска секция). В началото на десетилетието 1910–1911 г. е училищен инспектор в Солунския окръг.

Последните месеци и убийството

През 1912 г. Пере Тошев отива в София за лечение при д-р Стефан Сарафов и остро протестира срещу съюзния договор между България и Сърбия, особено относно раздела на Македония на спорна и безспорна зона. Той иска да бъде приет в Народното събрание, но е арестуван. След освобождаването си и след като получава открит лист от турското посолство в София, Тошев се отправя към Македония.

Проследен още от София от членове на протурска анархистка група, известна като “Червените братя”, Тошев е нападнат и убит на пътя между Градско и Дреново (21 април стар стил / 4 май нов стил 1912). След жестокото деяние трупът е нарязан на части и заровен край пътя; близките откриват останките пет дни по-късно.

Памет и архиви

През май 2012 г., по случай 100-годишнината от смъртта му, в Асеновград е поставена паметна плоча. На откриването присъства и неговият внук Николай Тошев, председател на Съюза на македонските организации.

В Централния държавен архив и в други частни колекции се съхраняват документи, писма и лични вещи, свързани с дейността на Тошев. През 2013 г. община Благоевград придоби архив с редки оригинални писма, снимки и дневници, включително материали от Пере Тошев.

Спомени на съвременниците

Симеон Радев за него: “Пере Тошев е, между най-големите македонски дейци, най-неизвестният… Неговият тих и меланхоличен образ е пълен с рядко очарование.”

Анастас Лозанчев за периода около 1894 г.: “Пере беше с оформени идеи… стар революционер, участвал и в Съединението.”

Михаил Думбалаков: “Въплъщение на чест, родолюбие и доброта… Пере бе дал всичко, което трябва да съпътства революционера.”

За изследователите

Документите и кореспонденцията на Тошев позволяват по-добро разбиране на вътрешните дискусии и разделения в македонското освободително движение от края на 19. и началото на 20. век. Неговата съдба остава болезнен символ на партизанските и международните конфликти, които оформят съдбата на региона.