Огнян Минчев: Как САЩ превърнаха началото на XXI век в ера на провалени интервенции в Близкия изток

Отмяната на “добрата хегемония” и преходът към военна сила

Огнян Минчев посочва, че след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. официалната американска доктрина се промени радикално. През 1990-те САЩ доминираха глобално и залагаха предимно на „мека сила“ – икономически и институционален натиск, като модел за Pax Americana, базиран на пример и влияние, а не на принуда. След 2001 г. обаче кръгът около президента Буш-младши, известен като „неоконите“ (Чейни, Ръмсфелд, Пърл), въведе приоритет на „твърдата“ сила и репресивните мерки в името на „войната с терора“.

Афганистан и Ирак: първоначални успехи, продължителни затруднения

Войните в Афганистан (2001) и Ирак (2003) са практическата реализация на тази промяна. Макар първоначално да постигнаха военни резултати, дългата окупация в двата случая се превърна в продължителен и изтощителен процес. Афганистан бе „поддържан“ две десетилетия чрез военни контингенти на САЩ и НАТО; оттеглянето на американските сили през 2021–2022 г. даде възможност на талибаните бързо да възстановят властта по начин, който много наблюдатели описват като унизителен за Вашингтон.

В Ирак американската окупация бързо се сблъска с ожесточена градска партизанска война срещу структури, свързани с Ал Кайда и по-късно с Ислямска държава. Разпускането на армията и службите за сигурност на режима на Саддам Хюсеин и вкарването на много от техните кадри в редиците на опозицията превърна присъствието в капан с високи човешки и икономически разходи, а целите за „демократизация” останаха до голяма степен нереализирани.

Ирак, Иран и регионалният баланс

Свързаното със Саддам изваждане на Багдад от ролята на балансьор в региона отвори възможности за разширяване на влиянието на Техеран. Революционната гвардия и мрежите от прокси групи изградиха сериозна регионална инфраструктура: влияние в Ирак сред шиитските общности, подкрепа за режима на Асад в Сирия, контролирането на Хизбула в Ливан и връзки с други организации като Хамас. Това създаде така наречената „шиитска дъга“ от Персийския залив до Средиземно море и увеличи иранската геополитическа тежест.

Ролята на държавния разпад и „Арабската пролет”

Минчев подчертава, че регионалният разпад се задълбочи още от два фактора: масовизацията на ислямисткия тероризъм и последиците от „Арабската пролет“. Подкрепата на Запада за движения за „демократизация“ в страни като Тунис, Египет, Либия и Сирия често пренебрегваше фактa, че колапсът на авторитарните светски режими не гарантира възникването на стабилни, либерални системи. На практика властта често преминаваше в ръцете на ислямистки сили, а това доведе до нови граждански конфликти и разпад на държавни структури.

Идеята за „умерените ислямисти” и нейният проблем

Концепцията за „умерени ислямисти“ се оказа трудна за прилагане на практика. Трудно е да се начертае ясна стратегическа граница между „умерено“ и „неумерено“ в политическите движения, базирани на религиозно-идейни платформи. Примери от Египет, Сирия и Либия показват, че изборът или подкрепата на такава категория може да доведе до непредвидими резултати — от завоюване на власт от групи с екстремистки връзки до дълбока нестабилност и граждански войни.

Критични слабости на американската стратегия

Минчев изтъква няколко структурни слабости при американските интервенции: прекаленото доверие в военната мощ, поставянето на нереалистични стратегически цели (като бърза демократизация) и неспособността да се договори или наложи приемливо поствоенно статукво. Често войските изпълняват „първото полувреме“ на операцията успешно, но последващото изграждане на стабилност и институции се оказва неадекватно планирано.

Защо Иран е по-труден противник

В сравнение с Ирак и Афганистан, Иран има по-голяма стратегическа дълбочина, по-зряла държавна структура и ресурси, което затруднява опити за смяна на режима или ограничаване на неговите амбиции (ядрени, ракетни и идеологически). Техеран демонстрира способности за гъвкав отговор — от затваряне на Ормузкия пролив до децентрализирано съхранение на военни активи и заместване на загинали лидери — които не бива да бъдат „изненада“, ако операцията е правилно планирана.

Последици, цена и риск от ескалация

Неочакваните развития в конфликта между САЩ/Израел и Иран повишават цената на всяка военна операция: икономически щети за страни от Залива, нарушена инфраструктура, нови санкционни и дипломатически динамики, както и риск от привличане на други големи играчи. В центъра на вниманието стои въпросът колко дълго ще продължи конфликтът и как ще бъде организирано следвоенното уреждане — фактори, които в много предишни случаи определиха дали интервенцията ще се окаже траен провал или относителен успех.

Крайни разсъждения

Минчев заключава, че съвременните интервенции в Близкия изток показват системна неспособност на външните актьори да планират и осигурят устойчив постконфликтен ред. Без реалистични цели, последователни стратегии за следвоенно управление и разбиране на регионалните сили, новите военни намеси рискуват да повторят опита от първите две десетилетия на XXI век: краткотраен военен успех, последван от дългосрочни и болезнени последствия за сигурността и стабилността в региона.