Всяко трето дете е в риск: защо България се нуждае от национална стратегия за децата

Независимият “Бележник” и тревожните тенденции

Националната мрежа за децата публикува 15-ото издание на своя независим мониторингов доклад “Бележник”, обхващащ политиките за деца и семейства в периода 2011–2025. Докладът формулира стотици препоръки за секторни реформи. За коментар пред вестник ФАКТИ говори Георги Еленков, директор “Политики за децата” в Национална мрежа за децата — обединение на над 140 граждански организации и специалисти, работещи с и за деца в цялата страна.

Оценката 3,28: липса на дългосрочна визия

След 15 години мониторинг средната оценка от около “3” (точно 3,28) според Еленков показва, че усилия има, но липсва последователна държавна стратегия. България отчита реални постижения — например процесът на деинституционализация и развитие на услуги в общността, реформи в образованието и здравеопазването, но напредъкът остава фрагментиран и често зависи от гражданския сектор или временни проекти.

Защо няма национална стратегия за детето?

Проектът на национална стратегия за детето се сблъска със силни дезинформационни кампании от 2019 г. насам, което блокира професионалния дебат и доведе до политическо отстъпление. Именно стратегията трябва да осигури дългосрочна рамка с измерими цели и устойчивост на политиките за деца и семейства.

Как дезинформацията вреди на реформите

Отсъствието на стратегия вече седма година е доказателство за институционална уязвимост към фалшиви наративи. В резултат институциите работят „на парче“, без координация и интегрирани данни, което позволява проблеми като демографската криза (за 15 г. броят на децата намалява с около 80 000), детската бедност, неравния достъп до услуги и насилието над деца да се задълбочават.

Къде са най-острите дефицити?

Най-сериозният системен проблем според доклада е детската бедност и социалните неравенства. Благосъстоянието на децата получава най-ниска оценка (2,96). Всяко трето дете живее в риск от бедност или социално изключване, а шансовете му зависят силно от семейния и географския контекст. Образователната система се променя бавно — големи различия в качеството, високи нива на функционална неграмотност и липса на междупредметни и социално-емоционални практики. В здравеопазването проблемите са хронични: недостиг на педиатри и медицински сестри, сериозни регионални неравенства, криза в детското психично здраве и забавени ключови реформи, включително свързани с Националната детска болница.

Какво да се направи през следващата година?

Държавата трябва да третира детската бедност като структурен проблем, а не само като въпрос на социални помощи. Нужно е целево бюджетиране за децата, проследяване на публичните разходи и насочване към най-уязвимите групи — многодетни семейства, родители-единственоизкарващи, семейства с ниско образование и уязвими общности. Жилищната и семейна политика трябва да се развит като инструмент за превенция, включително социално жилищно настаняване и връзка между помощите, социалната работа и заетостта.

Европейската гаранция за детето е ключов механизъм, който вече носи някакъв напредък, но трябва да се прилага интегрирано и по-видимо на местно ниво. Положителен знак е назначаването на националния координатор на Гаранцията, Наталия Ефремова, като министър на труда и социалната политика.

Какво казват децата и семействата?

Над 7 700 деца и родители са участвали в оценката. Децата искат да бъдат наистина чути — не формално, а с реално влияние. Те съобщават за натиск в училище и онлайн, тревоги за психичното здраве, страх от унижение и нужда от подкрепа, а не само наказания. Децата посочват и практични решения: по-практично образование, повече участие в решенията и по-добра грижа за психичното здраве.

Детското правосъдие: напредък, но с пропуски

Има видим напредък — разширени процесуални права, около 70 специализирани помещения за изслушване на деца („сини стаи“) и нови механизми в семейноправните производства. В същото време най-нереформирана остава системата за противообществените прояви на малолетни и непълнолетни: липсва единна нормативна рамка, институционална отговорност и достатъчно специализирани и възстановителни практики. На местно ниво капацитетът и подходите варират рязко.

Има ли политическа воля?

Темата за децата често остава в областта на декларациите, без последователни държавнически решения и устойчиво финансиране. В момента страната има стабилен кабинет и парламентарно мнозинство — възможност, която трябва да се използва за дългосрочни политики, основани на експертен диалог и надпартийно съгласие. Добрата политика за децата не е идеология, а въпрос на държавническа отговорност.

Крайната идея: необходима е интегрирана, дългосрочна и измерима национална стратегия за децата, която да свърже социални, образователни, здравни и жилищни политики и да гарантира, че всяко дете има възможност да се развива независимо от своя произход и местоживеене.