Атаките срещу Нетаняху: прикриване на системната отговорност на Израел

Реакцията към Нетаняху не е нов и изолиращ феномен

От последните дни се оформя широк фронт, който поставя лично Бенямин Нетаняху в ролята на главния виновник за предполагаемото въвличане на САЩ във война с Иран. Тази линия на обвинение — подкрепена както от консервативни, така и от неочаквани леви гласове — служи повече за политическо пренасочване, отколкото за реален анализ: тя облекчава отговорността на американската външна политика и представя действията на израелската държава като резултат единствено от „десния“ натиск на Нетаняху и коалиционните му партньори.

Защо подобни аргументи са проблематични

Атаките срещу един лидер лесно могат да замъглят по-широката картина. Анализът, който поставя Нетаняху като историческо отклонение от друго, по-„морално“ или „мирно“ Израел, пренебрегва последователността на политики и практики, проследима много преди неговото управление. Военните операции, преселванията, заселническата експанзия и езикът на дегуманизация имат дълбоки корени в политическата история на страната — от основаването ѝ до днешния ден.

Военна доктрина и атаки срещу цивилни

Действията срещу цивилното население не са изобретение на един или два правителства. Висши лидери от ранните десетилетия формулират практики, които оправдават удари и операции с по-широк размах, включващи цивилни жертви. Тези подходи не са били еднократни грешки, а част от възприемана стратегия за контрол и обезпечение на територия.

Заселническото насилие и организираното колонизиране

Ежедневните нападения и погроми от страна на екстремни израелски заселници на Западния бряг не са явление, което започва едва с идването на съвременните десни правителства. Такова насилие е документирано още от 1970-те години и често е съпровождано от политическа подкрепа, институционално или иначе, за създаване и разширяване на селища в окупирани земи.

Политики на анексия и изселване

Идеите за анексиране и преподреждане на демографската карта — включително планове за присъединяване на части от Западния бряг или преместване на палестинско население — се обсъждат и формулират десетилетия преди сегашните правителства. Планове като този на Алон от 1967 г. и други предлагани схеми показват, че амбициите за териториално разширение са структурни, а не само резултат от едно партийно управление.

Манипулация на пространствата и културната политика в Йерусалим

Управлението над Източен Йерусалим, археологическите разкопки, промяната на градската администрация и процедурите по конфискация на имоти са инструменти за трансформация на демографията и историческата памет. Тези мерки, предприети след 1967 г., не само променят облика на града, но и легитимират определени разкази за наследство и принадлежност.

Газа — от окупация до предложения за изтриване

Идеите за преместване или „редуциране“ на населението в определени територии не са отвлечени от контекста на един политик; дискусиите за бежанците, за съдбата на палестинските общности след 1967 г. и плановете за снабдяване на територия с военна и цивилна инфраструктура са били предмет на дебат сред различни политически семейства в Израел още от средата на миналия век.

Историята помага да се види истинският проблем

Когато съдим за сегашните събития само през призмата на отделни лидери, рискуваме да пропуснем системните практики, които ги правят възможни. Пренебрегването на ролята на предходни правителства — включително леви и „центристки“ администрации — дава удобен политически алиби както на вътрешни, така и на външни актьори.

Какво следва: кой трябва да диктува дискурса

Защитата на израелската държава чрез персонализирано обвинение срещу един премиер е форма на политическо избягване. В тази светлина палестинците и техните съюзници имат основание да водят усилието за демонтиране на тези опростени наративи: задачата е да изложат историческата последователност на политики, практики и институции, които правят възможни сегашните репресии и изселвания.

Заключение

Реалното предизвикателство не е да бъде намерен един човек, на когото да се приписват всички грехове, а да се разкрие и противопостави системата, която продължава да ги произвежда. Само чрез историческо проследяване и колективна критика може да се избегне политическото прехвърляне на вина и да се поставят на дневен ред по-широки въпроси за отговорност, справедливост и бъдеще.