Защо Европа избягва войната: исторически рани, съвременни заплахи и пътища напред

Европа и страха от войната: какво стои зад нежеланието за конфликти

Войните в Украйна и в Близкия изток не са само далечни конфликти — те поставят под въпрос самото съществуване на европейския проек т като мирна конструкция. Лидери и граждани са призовани да преустановят съмненията и да възстановят солидарността, за да посрещнат комплексните предизвикателства на нашето време.

Историческата рана и мотото „никога повече“

Колективната памет на Европа — преживяните две световни войни, милионите загинали и разрушенията — остава основен двигател на стремежа към мир. След Втората световна война възстановяването бе подпомогнато от плана „Маршал“, а многостранните институции и проектът, който се превърна в Европейския съюз, бяха създадени с амбицията „никога повече“. Това обяснява защо голяма част от европейската политика към Украйна и други кризи се базира на принципа на избягване на нови войни.

Избледняване на паметта и нови реалности

С разпада на Съветския съюз и идването на по-спокойни десетилетия споменът за войната започна да губи своята спешност сред по-младите поколения. Това, в съчетание с чувството за облекчение и европейско разширение, промени възприемането на заплахата. В същото време Русия, под ръководството на Владимир Путин, системно подкопава доверието в Запада, подкрепяйки крайнодесни и антиевропейски сили, което се отразява и в съпротивата на отделни страни членки срещу обща политика към Украйна.

Трансатлантическият разлом

Второто президентство на Доналд Тръмп означава рязка промяна в отношенията със Съединените щати: официални документи и публични изявления, които поставят под въпрос ролята на ЕС и НАТО, доведоха до загуба на доверие и по- дистанцирани лични връзки между европейските лидери и Белия дом. Подобни послания засилиха усещането за самостоятелност и необходимост от европейска отбрана.

Три вододела за европейската сигурност

Краткосрочното развитие на трансатлантическите отношения и вътрешнополитическите тенденции очертават три ключови промени:

• Личните връзки между европейски лидери и администрацията в САЩ са сериозно увредени, което прави отношенията по-дистанцирани.
• Дългогодишните усилия на Москва за разчленяване на европейския консенсус доведоха до засилване на проруски и антиевропейски политически сили.
• Настоящата институционална архитектура на ЕС трудно реагира на бързо променящите се кризи, тъй като вземането на решения е бавно и подложено на блокажи.

Какво се прави и какво още е необходимо

Европа вече започна процес на превъоръжаване и укрепване на отбранителните си способности — от инициативи в рамките на ЕС до коалиции от доброволни държави. Тези усилия са важни, но са дългосрочни по своя характер. В краткосрочен план са нужни структурни промени: по-гъвкави формати за вземане на решения, по-ефективна европейска външна служба и нови механизми за стратегическо планиране и оперативни реакции.

Предложения като по-голяма интеграция на Европейската служба за външни дейности с Комисията и създаване на свой съвет за сигурност целят да преодолеят сегашните задънени улици и да дадат на ЕС по-координирана външна политика.

Външните и вътрешните измерения

Отвън Европа трябва да се справи с рисковете от враждебна Русия, с идеологически враждебни елементи в САЩ и с многопластовия конфликт в Близкия изток и неговите икономически последици. Вътрешно — предстои реформа на институционалната архитектура, за да се избегнат блокажи и да се помисли за ad hoc формати, които да включват и страни извън ЕС, когато това е необходимо (напр. Обединеното кралство, Украйна).

Запазване на ценностите като условие за успех

Всички промени трябва да се извършват при спазване на върховенството на закона и демократичните принципи. Без тяхна защита всякакви нови структури биха били също толкова уязвими на външни и вътрешни атаки.

Изборът пред Европа

Пред европейските лидери стои трудна програма: да обединим вътрешните институции, да засилим отбраната и да намерим устойчиво място в международната система, без да се отказваме от своите ценности. Това изисква политическа воля, стратегическо мислене и солидарност между поколенията.

В заключение, обещанието, произлязло след най-тежките конфликти в Европа — “никога повече” — остава актуално. Но за да бъде реализирано, то трябва да бъде подкрепено с реални институционални и стратегически решения, които да гарантират мира и сигурността в следващите десетилетия.