Ще промени ли MAGA Европа? Разговор със Селия Бьолен

Кратка биография

Селия Бьолен е старши изследовател в Европейския съвет за външна политика (ECFR) и ръководи парижкия офис на организацията. Като експерт по САЩ и трансатлантическите връзки, тя проследява политическите движения в Америка, вътрешната поляризация и как това се отразява на Европа и глобалния ред.

Къде трябва да застане Европа пред конфликта в региона?

Европа не е инициатор на новия конфликт в Близкия изток, но усеща последствията му, докато се бори с други сериозни предизвикателства — заплахи от източния фланг, икономическа конкуренция и технологични рискове. Стабилността в региона е критична за европейската сигурност, а появилата се ситуация бе в голяма степен предизвикана от неочаквани и неособено прозрачни решения от американска страна. Това оставя съюзниците в несигурност относно времевите рамки и целите на военните действия, както и относно устойчивостта на иранския режим.

Европейската реакция: предпазливост и отговорност

В момента доминира крайна предпазливост — нито една държава не иска да се ангажира напълно с ескалация. В същото време някои правителства, като тези във Франция и Великобритания, усещат отговорност към съюзници и партньори, включително държави в Персийския залив и на територията на ЕС. Въпросът е доколко европейците са готови да помагат, без да се превръщат в съучастници в рискована политика за промяна на режима.

Лоялност, натиск и трансатлантическият разрив

От европейска гледна точка поведението на американското ръководство често изглежда като тест за лоялност — нещо, което мнозина в Европа вече преоценяват. Дългосрочната лоялност към САЩ не винаги се е отплащала с предвидими ползи: търговски мита, пренебрегване на съюзници или геополитически рискове. Това прави много европейски държави по-резервирани спрямо исканията за безусловна подкрепа и склонността им да се поддадат зависи главно от упражнения натиск.

Има ли условия за MAGA-подобно движение в Европа?

Отговорът е „да и не“. Националистическите и популистки идеи имат съществено присъствие в Европа — поставят под въпрос либерални институции и политики и споделят някои ценности с американския популизъм: антипатия към мултилатерализма, критика към големите бюрократични структури и акцент върху суверенитета. В същото време обаче геополитическите интереси на САЩ и европейските държави често се разминават: духът на „America First“ трудно се пренася като единна формула за „Europe First“.

Как биха искали националистите да трансформират ЕС?

Лидерите на националистическите партии често искат „Европа на нациите“ — по-малко централизация, повече двустранни и тристранни споразумения и възстановяване на националния суверенитет в области като търговията и регулациите. Някои прагматични представители виждат възможност за преустройство на институциите в по-междуправителска посока, където решенията се взимат от държавните ръководства вместо от европейски комисии.

Ролята на външни актьори и дезинформацията

Целите на руските пропагандни усилия често са по-скоро да генерират хаос и съмнение, отколкото да налагат единна програма. Подкопаването на доверието в европейските институции и увеличаването на обществената поляризация им дават стратегическа възвръщаемост. Свободата на разпространение на съдържание в социалните мрежи без адекватна модерация също улеснява разпространението на дезинформация — ефект, който понякога работи в полза на външни актьори, независимо от първоначалните намерения на платформите.

За „Съвета за мир“ и българския избор

Инициативи като т.нар. Съвет за мир на Доналд Тръмп често имат повече символична и персонална стойност отколкото практическа. Те могат да целят заобикаляне на утвърдени международни рамки като ООН и да обслужват преди всичко вътрешнополитически или маркови цели. Някои европейски държави могат да приемат подобни формати от стратегически съображения, надявайки се на краткосрочни ползи, но тези дивиденти са ограничени и несигурни.

Необходими реформи и възможности за преосмисляне

Един от устойчивите въпроси е нуждата от реформи във вече съществуващите институции, като Съвета за сигурност на ООН — структури, които в сегашния им вид често са блокирани и не отговарят на съвременните предизвикателства. В известен смисъл провокациите от политически лидери принуждават международните играчи да преосмислят позиции и приоритети. Рискът е в пасивността: ако се защитават единствено статуквото и инерцията, възможностите за адаптация и напредък се губят.

Автор: Мина Киркова