Петдесет години без проф. Саша Попов — диригентът, който изгради българската симфония

Кратък преглед

Преди половин век ни напусна проф. Саша Попов (1899–1976) — личност, чието име е тясно свързано с основите на българската симфонична култура. Той беше не само велик цигулар и диригент, но и строител на оркестри, педагог и обществен деятел, чиято работа формира вкуса на поколения публика.

Ранни години и израстване

Роден в Русе през 1899 г. в семейство на учители-музиканти, Попов започва да свири на четири години, а на седем вече е определян като дете-чудо. След преместването на семейството в София учи при Петко Наумов, а на девет години получава държавна стипендия за Виена, където учи при Карл Пирл и по-късно е приет във Виенската консерватория. Ранните му гастроли — в това число успешното турне в Русия през 1913 г. и близо 250 концерта в Европа през 1926–1928 г. — утвърждават репутацията му сред водещите цигулари на времето.

От цигулка към палка: строител на оркестри

След завръщането си в България Попов се посвещава на дирижирането — първо като водач на Академичния симфоничен оркестър, а през 1936 г. основава Царския военен симфоничен оркестър, който по-късно дава началото на Софийската филхармония. Създава или модернизира оркестри в София, Варна, Плевен, Перник, Пазарджик и други градове. Идеята за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе и първите национални конкурси за млади музиканти също тръгват от неговата инициатива.

Характер и методика

Колегите му описват Попов като педантичен, но справедлив водач — с немска прецизност и изискване за детайл. Репетициите често са били дълги и взискателни; има запомнен случай, когато след грешка той наложил „наказание“ върху себе си, защото вярвал, че диригентът трябва да бъде пример за оркестъра. Неговата отдаденост и щедрост в подпомагането на млади музиканти и български композитори оставиха трайна следа в сцената у нас.

Несправедливости и изгнание

Въпреки международните признания и отличия, у нас Попов среща враждебност от някои културни власти. През 1956 г. е пенсиониран преждевременно и обявен за „враг“, което го тласка към творческа емиграция. Въпреки това той продължава да работи — създава камерния състав „Колегиум музикум“, дирижира в Тел Авив и Кайро, а по-късно и в САЩ, където става първият българин, дирижирал оперни спектакли на американска сцена.

Последните години

Когато през 1976 г. му е разрешено да се върне в България, радостното очакване не се сбъдва — на път за летището в Лос Анджелис той получава масиран инфаркт и умира. Неговите останки са предадени на дъщеря му Валери Попова.

Хуманни постъпки и малко известни епизоди

Попов е спечелил уважение не само за артистизма си, но и за човещината си. През 1940 г., когато оркестърът пътува за концерти в Италия, той успява да уреди паспорти с побългарени имена за еврейските си музиканти, за да им даде възможност да пътуват въпреки забраните. Друг случай показва неговия принципен характер: поканен да дирижира Берлинската филхармония, отказва да смени в програмата творба на Панчо Владигеров след настояване, че авторът бил „по произход евреин”. Освен това многократно предупреждава заплашените от репресии колеги, спасявайки ги от проверки и арести.

Личен живот и потомство

Животът му е белязан и от богат личен опит — пет брака с жени от музикалната и артистичната среда: певици, пианистки, диригентки, балерини и арфистки. Най-продължителната му връзка е с пианистката Вера Попова (22 години). От този брак се раждат две дъщери — пианистката Антонина Бонева и оперната певица Валери Попова, майка на международно признатата сопрана Александрина Пендачанска.

Памет и дълг към наследството

И въпреки значимия принос, паметта на Попов у нас е останала по-скоро символична: в Русе има малка улица с неговото име и липсват по-мащабни признания като носенето на името му от Софийската филхармония, паметник или бюст в централните части на столицата. Мнозина смятат, че е време за публични инициативи — табела върху сградата на Зала „Филхармония“, паметна плоча или музейна експозиция — които да припомнят ролята му в изграждането на българската симфонична традиция.

Източници и спомени

Профилът му е подробно разгледан в книгата на проф. Димитър Сагаев „Саша Попов и българският симфонизъм“ и в биографични материали от Александър Абаджиев, а също и във филма „Диригентът“. Тези източници събират спомени от различни поколения музиканти и рисуват образ на човек с голям талант, чувство за дълг и неизтощима родолюбива енергия.

Заключение

Наследството на Саша Попов надхвърля индивидуалните му успехи — то е част от културната инфраструктура на България. Днес, на годишнини и важни дати, трябва да се върнем към тези истории не от чиста носталгия, а за да изискаме и съхраним достойната памет на онзи, който години наред е изграждал музикалната ни сцена.