Радев и примамките на властта: промяна или повторение?

Какво обяснява голямата победа на Радев

Изборният успех на Румен Радев не дойде от една причина, а от преплетени фактори: желанието за промяна след петгодишна криза, мобилизиращата сила на „вълната“ и осезаемият пробив в деморализацията — хора, които дълго време са били уплашени или зависими, този път гласуваха смело и понякога в последния момент промениха волята си.

Ролята на институциите също беше значима: активните действия на МВР срещу купуването на гласове удариха тежко ДПС и ГЕРБ, докато аферите и прекаляванията около Пеевски изтеглиха гласове и от ГЕРБ към други играчи като „Прогресивна България“.

Политическия микс: кого привлече Радев

Радев успя да амортизира електоратите на най-различни групи — от „копейките“ и традиционните комунистически ядра до популистки и регионални структури, оставяйки Кърджали практически като единствен бастион за ДПС. ПП-ДБ, фокусирани върху държавното овладяване и геополитиката, не достатъчно отчетоха тревогите на хората за инфлацията и ежедневните разходи.

В едно ключово медийно послание Радев свърза скока на цените с еврото и с предишни управленски решения, а не с по-широки структурни явления; това резонира сред част от избирателите. Кампанията му бе характерно президентска — с малко конкретика, но с ясно втвърдени послания срещу „сглобката“ и в полза на прагматични отношения с Русия и ЕС, което активизира русофилски настроени и евроскептични гласове.

Два фронта на политическата битка

Политическата криза у нас се дължи на две основни разделения: борбата с корупцията и „завладяната държава“ от една страна, и отношението към Русия и ЕС от друга. Повечето партии заемат позиция по единия или другия фронт; единствено ПП-ДБ стои и на двата — срещу корупцията и за по-тясна интеграция с ЕС.

Тази поляризация прави възможни различни коалиции: анкорови анти-завладени алианси между ПБ, ПП-ДБ и „Възраждане“ срещу ДПС и ГЕРБ; или проевропейски блокове между ПП-ДБ и ГЕРБ срещу ПБ и „Възраждане“. Историята показва, че подобни сглобки често приоритизират единия фронт, жертвайки другия.

Кой става водещ фактор — корупцията или геополитиката?

Радев на старта успява да комбинира антикорупционната риторика с по-суверенни, проруски послания. Но в дългосрочен план вторият фронт — русофилията и евроскептицизмът — може да се окаже доминиращ. Тези обществени нагласи са дълбоки и лесно се манипулират в диапазона от умерено до радикално, а протестите срещу „завой на изток“ са по-трудни за организиране, отколкото тези срещу корупция и съдебни дефицити.

Рискът от „орбанизация“

Опитите да се водят едновременно двата фронта често завършват с провал и на двата. Примери като Борисов и Пеевски показват, че геополитическите успехи не спасяват от срутване, когато корупционната линия се задълбочи. Унгарският модел на Орбан демонстрира как бързата концентрация на власт и корупционни връзки могат да срутят икономиката и да направят държавата зависима — но при различен обществен контекст този модел може да бъде адаптиран и ускорен.

Радев разполага със стартовия антикорупционен кредит, но комбинацията от националистични и русофилски елементи крие риска от бързо „орбанизиране“ — и то по-бърза писта, в която „Прогресивна България“ може да бъде подложена на външен натиск и вътрешно завземане.

Съдбата на ПП-ДБ в политическата двуфронтова битка

ПП-ДБ е в трудна позиция: да воюва на два фронта е почти гаранция за поражение. Част от техните избиратели са готови да вървят на антикорупционния фронт, но значима част подкрепя и произточни или прагматични виждания по отношение на Русия. Социологическите оценки предполагат, че между 100 000 и 130 000 техни привърженици са отишли при Радев, докато общият баланс на коалицията завършва с относителен ръст, който обаче не ѝ дава ключова парламентарна тежест.

Построяване на партия от властта — капанът на корупцията

В България победителите често консолидират партийни структури след достигане на власт — Царят, Борисов, Трифонов и сега Радев. Самият процес на партийно строителство във властта улеснява натиска за корупционни зависимости, особено ако не е налице бързо възстановяване на независимостта на съдебната система и ако не се подбират надеждни министри и депутати.

Корупцията процъфтява с властта; възможна е и превенция — с реформи в правораздаването и контролирано кадрово попълване. Но структурният риск остава: ако партийното строителство се случва паралелно с външни влияния и скрити зависимости, кризата лесно може да се върне и битката срещу нови олигархии да започне отново — гледайки вече към Москва или към Брюксел.

Текстът изразява мнението на автора и не ангажира задължително позицията на редакцията.