Кой дърпа конците на олигархичния модел в България?

Коментар от Георги Лозанов:

Народна приказка за победители, които не настъпват

Борбата срещу олигархичната власт в страната напомня стара приказка: винаги се появяват юнаци, които обещават край на модела, но накрая не успяват и общественото търпение отново тлее до следващия герой. Най-новият такъв образ се оформи около Румен Радев — лидер, който заявява, че ще премахне олигарсите, но без да дава конкретни имена. Междувременно самите олигарси се усмихват: „Всички ни критикуват, а в крайна сметка разчитат на нас.“

Протестите и имената

През края на 2025 г. улиците се напълниха, както често става на всеки шест–седем години, и мнозина критици посочиха с пръст Делян Пеевски и Бойко Борисов. Но за да има реален напредък, е нужно ясно разбиране какво представлява моделът, как се е формирал и кои са механизмите, които го поддържат — а не само лозунги и недомлъвки.

Откъде произлиза структурата

Неочаквано най-простата дефиниция на явлението дойде от един от неговите поддръжници — Ахмед Доган, който открито говори за „обръч от фирми“ като инструмент за разпределяне на порции във властта. Тази формулировка също така представлява самопризнание за организирана корупционна схема, чиято устойчивост се дължи и на усещането за безнаказаност.

Паралелната власт и нейният преход

В основата на модела е създаването на паралелна власт — система по-силна от официалните държавни органи. Тя прилича на партийния контрол от комунистическите времена, когато партийните секретари диктуваха решенията и държавните ръководители често бяха само фасада. След промените през 1990 г. тази структура не изчезна, а се вкорени под повърхността, трансформирайки се в т.нар. „дълбока държава“ — мрежа от фигури, които не минават през избори и са извън обхвата на закона.

Монетизацията: от побойци до олигарси

Паралелната власт за да оцелее в пазарната реалност, започна системно да се монетизира. В началото това стана чрез силови групировки, които налагаха рекет над новия частен бизнес и осигуряваха приходи чрез подмолно преразпределяне на държавни ресурси. Изпод този процес се появиха т.нар. „мутри“ — често с корени в спортните школи и с връзки към бившите структури на ДС. Някои босове бяха премахвани по безпощаден начин, но самата заплаха и репресивният профил на тези групи достатъчно бързо потиснаха съпротивата на обществото.

Психологическата и материална щета

Резултатът беше двойствен: материална разруха чрез ограбване на обществени ресурси и дълбока ментална травма — милиони хора изгубиха доверие в демокрацията и чувството за справедливост. Така дълбоката държава не само присвои богатства, но и подкопа общественото възприятие за правосъдие и равенство.

Как моделът продължава да функционира

Разпределянето на държавни ресурси — първо чрез клиентелистки приватизации, после чрез предвидени обществени поръчки — намира подкрепа в корупцията, която мотивира администрацията на всички нива. Корупцията е „обменната среда“ между легалната държава, нейната паралелна версия и частния сектор; тези, които се включат най-усърдно, стигат до статута на олигарси. Това сближава страната със системи, в които държавата е склонна към авторитаризъм.

Необходимите условия за безнаказаност

За да остане устойчиво, незаконното партньорство трябва да остава скрито и да бъде защитено от правни последици. Затова „дълбоката държава” търси контрол върху медиите и особено върху съдебната власт. В българския контекст главният прокурор има ключова роля, тъй като той е институционалният разпределител на вината и невинността. Съдебната реформа се оказа политически „невъзможна“ мярка, защото тя би прекъснала тези зависимости и би разплела целите на мрежата.

Реална перспектива за демонтаж?

Възможността един политик, включително Румен Радев, да разруши този модел е ограничена. Промяната изисква мислене и поведение, основани на върховенството на правото — ценност, характерна за западните демокрации. Самата архитектура на модела обаче черпи вдъхновение от източни практики на власт, също като тази на Владимир Путин. Липсата на открита и ясна критика към подобни режими и сигналите, че може да се възстанови енергийната зависимост от Русия, намаляват доверието в намеренията за радикален пробив.

Значението на прозрачността и позицията по международни конфликти

Устояването на тишина по въпроса дали агресорът в дадена война е еднозначно осъден, и съпротивата срещу международна помощ срещу дезинформация засилват съмненията за външно влияние. Такова мълчание може да се тълкува двояко: като политическа позиция в полза на определена страна и като параван за вътрешна трансформация, която всъщност би запазила сегашните зависимости.

Ключът към реална промяна остава върховенството на закона, силови обществени институации с отчетност и независима съдебна система — само те могат да разчистят пътя към нормална демократична конкуренция и да върнат доверието на гражданите.