Как турската общност в България обърна гръб на Ахмед Доган

Изборният удар: къде се счупи връзката

На парламентарните избори на 19 април АПС, свързвана с Ахмед Доган, получи едва 1,57% от гласовете — резултат, който ясно маркира разрив между традиционната база и дългогодишния ѝ лидер. Този срив не е единно събитие, а кулминация на процеси, натрупвани десетилетия.

От гаранция за представителство до фрагментация

Движението за права и свободи бе учредено през януари 1990 като политически гарант за правата на етническите турци и мюсюлманите в България. С времето обаче партията се промени. Появата на Делян Пеевски и неговото възприето влияние доведоха до размествания в структурата и символиката на движението — кръгове, близки до Пеевски, поеха контрол над марката ДПС, а близки до Доган формации бяха принудени да се регистрират под нови имена като Алианс за права и свободи (АПС).

Хронология на разломите

През годините от ДПС се отделиха множество проекти, които опитаха да предложат алтернатива, но без траен успех:

• 1994 — Партията на демократичните промени (ПДП) на Мехмед Ходжа след вътрешни разцепления през 1993.
• Началото на 1990-те — опитите на Недим Генджев да регистрира ДПС-РБ (ДПС-2).
• 1998–2000 — Национално движение за права и свободи (НДПС) на Гюнер Тахир с кратки преговори за обединение и последващи конфронтации.
• 2012–2016 — Народна партия Свобода и достойнство (НПСД) с участието на Касим Дал и Корман Исмаилов; по-късно част от Реформаторския блок.
• 2016 — ДОСТ на Лютви Местан, което среща юридически и политически пречки, но успява да се регистрира.
• 2019 — опити за консолидиране на бивши лидери и депутати от различни периоди, които не довеждат до траен проект.
• 2021 — Движение за единство на народа (ДЕН) на Мехмед Дикме, със стремеж да обедини откъснатите парчета от ДПС.

Въпреки всички фракции и нови формации, до 2026 г. ДПС успяваше да се консолидира. Резултатът от 19 април обаче показва, че това единство е разклатено и вече не гарантира неизменно политическо присъствие.

Отливът сред младите

Млади представители на общността обясняват отдръпването с дългогодишно разочарование от начина, по който се управляваше партията. 27-годишният юрист от Бургас Фахредин Молламехмед описва усещането така: „ДПС се превърна в затворена система, в която решенията се вземат в тесен кръг, а възможностите за израстване на нови хора са ограничени.“ Според него местните и областни структури се капсулирали и възпроизвеждали едни и същи фигури, което подкопало вътрешния живот и доверието.

Джемал Осман от Руен подчертава, че все повече хора в общността предпочитат да гласуват според убежденията си, а не по наследени политически зависимости. Мнозина млади критикуват „феодалните зависимости“, липсата на вътрешна демокрация и възможности за обновление на лидерството — причини, които ги отвеждат далеч от символичната тежест на Доган.

Ролята на мълчанието и липсата на отговори

Една от често повтаряните критики е неподтикнатото и непълно обяснение от страна на старото ръководство за вътрешните напрежения и сблъсъка между центровете на влияние. „Мълчанието води до загуба на доверие“, казват наблюдатели от общността — особено когато очакванията за подмладяване и прозрачност остават неудовлетворени.

Доган: признание за грешки и предупреждение

В последните си изяви Ахмед Доган призна публично някои от грешките: че е оттеглил ръководството твърде рано, че ДПС е станало „административна“ и „кметска“ партия и че амбициите за власт са превзели част от структурата. На среща в Кърджали той описа процесите като „партиен преврат“ извършен от хора от собствените редици и заяви срам за състоянието на някои местни лидери.

В същото време Доган предупреди, че липсата на парламентарно представителство би била пагубна за интересите на общността — аргумент, насочен към онези, които виждат в парламента механизъм за защита на права и достойнство.

Какво следва

Сривът на АПС/Доган показва, че политическите нагласи в турската и мюсюлманската общност преминават през процес на преформулиране: разцепления, опити за нови политически платформи и най-вече поколенческа промяна. Дали това ще доведе до трайно партийно преразпределение, до нови лидери или до алтернативни форми на представителство — остава да видим в следващите политически цикли.

Ключовият извод е, че все по-голям брой избиратели от общността търсят възможност за избор, основан на ценности и лични убеждения, а не на автоматизирана лоялност. Това поставя предизвикателство пред всички партии, които искат да бъдат релевантни в следващите години: обновление, прозрачност и връзка с поколенията.