Александър Симов: Опитите на психодесницата да пренапише българската история приличат на некрофилия

Нов обрат в именуването на градско пространство

Решението на Столичния общински съвет да преименува парк “Заимов” на парк “Оборище” предизвика вълна от възмущение и поредния дебат за отношението към националната памет. Това е не просто формална смяна на табелата — според Александър Симов действието напомня на системен опит да се заличат и пренапишат историческите нишки, които ни съхраняват като общество.

Набожният аргумент: хората от квартала вече са давали отпор. Преди години именно общественото недоволство принуди СОС да възстанови името “Заимов” — затова сегашният ход изглежда като повторен опит да се отреже парче от колективната ни памет.

Кой беше генерал Владимир Заимов?

Владимир Заимов е име, което в българската история звучи като символ на морал и жертвоготовност. Военен стратег с ярка репутация, той беше уволнен от армията заради своите антимонархични възгледи. Когато Европа потъва в огъня на Втората световна война, Заимов предоставя разузнавателни сведения на Съветския съюз — акт, който довежда до арест и процес. На 1 юни 1942 г. е осъден на смърт и присъдата е приведена в изпълнение в същия ден.

Киното като притча за историческата памет

Историята на ген. Заимов е оживена и на големия екран — филмът “Цар и генерал” на режисьора Въло Радев, с Петър Слабаков в ролята на Заимов, дава художествена интерпретация на ставащото и припомня, че личните избори и държавните решения често оставят трайни следи в общественото съзнание.

Поезията като по-добра памет

За да заглади тази тема чрез изкуство и памет, ето стихотворението “Владимир Заимов” на поета Иван Динков — една лирична реплика, която вкарва личния трагизъм в рамките на националната съдба:

Разреши да започна,

господин генерал,

от голямата точка,

на която си спрял:

от стрелбището мрачно

и от оня тунел,

дето сенки бръсначни

мята твоя шинел.

Свети слънцето ярко

в тая робска земя:

по размер като марка

за редовни писма.

Твоят плик е затворен.

Върху светлия гръб

сплита сенки на хора

мълчаливата скръб.

Тъй е: нужни са рани

и следи от куршум,

за да стане Балкана

легендарен албум!

В тоя миг на върховна

и последна тъга

върху мястото лобно

пада жива сълза.

Малко страшен е края:

да го свириш със лък,

пак над него витае

сива сянка на вълк.

Но легендите шушнат

и под месеца блед

молят твойте ботуши

да пристъпят напред.

И пристъпваш!… И еква

оня траурен гръм,

който качва човека

като спомен на хълм –

ти възлизаш по рана

към народната гръд,

за да паднеш в хармана

на достойната смърт.

Двата твои лампаса

стават в дим от тротил

две шосета опасни

в хитлеристкия тил…

Разреши да завърша,

господин генерал!

Заключение

Промените в имената на публичните места не са безобидни: те разказват кой контролира паметта и каква версия на историята предпочита да наложи. Когато управляващите пренебрегват обществената чувствителност и историческата сложност, те не само дезориентират гражданите, но и насърчават отчуждението от общото минало. Този случай е напомняне, че паметта трябва да бъде защитавана — със знание, уважение и диалог, а не с арогантни административни решения.