Как „черните полковници“ завзеха властта в Атина през 1967 г.

Предистория

През пролетта на 1967 г. политическата обстановка в Гърция беше напрегната: центърът и левицата публично изразяваха притеснения за възможни военни действия, а съществуваха и твърдения за външни влияния върху част от армейските кадри. Някои наблюдатели и до днес приписват организирането на преврата на ЦРУ — част от членовете на хунтата действително са преминали подготовка, свързвана с американски служби.

Как се разви превратът

Рано сутринта група висши офицери предприе бързи и добре координирани действия: танкови части влязоха в Атина, бяха превзети телефонната централа, радиото и летището, а парламентът и кралският дворец бяха поставени под обкръжение. Полковниците узурпираха властта и съставиха правителство, което бе формално прието от монарха още в първия ден.

Ключови фигури

• Георгиос Пападопулос — водач на групата от офицери;
• Николаос Макарезос — един от организаторите;
• Стилианос Патакос — командир на танковите части, влизащи в столицата.

Обхватът на репресиите

След установяването на властта последваха мащабни чистки: хиляди арести — министри, депутати, партийни лидери и „неудобни” граждани — загубиха постовете си. В полицията и висшето командване на армията бяха направени засилени кадрови промени. Университетски преподаватели, съдии и интелектуалци бяха отстранявани, мнозина бяха подлагани на изтезания или изпращани в изгнание, други — на заточение по островите. На ключови държавни позиции бяха поставени офицери, лоялни към хунтата.

Идеология и управление

Военното ръководство нямаше ясна дългосрочна програма за модернизиране на страната — официално то заявяваше, че спасява „елинохристиянската цивилизация“ от комунистическата заплаха и обещаваше „нова форма на демокрация“. На практика това доведе до въвеждане на военно положение, разширяване на тайните служби, разпускане на парламента и забрана на политическата дейност на партии и синдикати. В обществения живот бяха наложени строги цензурни мерки, а дори и дрехи или прически бяха предмет на рестрикции — например забрани срещу миниполи за жените и за дългата коса при мъжете.

Международни реакции и краят на режима

Режимът бързо изпадна в международна изолация — европейските държави не признаваха легитимността на управлението на полковниците. През декември 1967 г. крал Константин II се опита да организира контраудар, но не успя и бе принуден да се укрие в Италия. Вътрешните напрежения и външната изолация отслабваха режима и от началото на 1973 г. той започна да губи почва.

Крайният удар дойде през 1974 г., когато опитите на хунтата против президента на Кипър — архиепископ Макариос, провокираха турска военна интервенция и фактическото разделяне на острова. Неуспехите навън и растящото недоволство вкъщи доведоха до окончателното падане на диктатурата през лятото на 1974 г.

Последствия

Военното управление продължи около седем години, но остави дълбоки следи в политическата и социалната тъкан на страната: репресии срещу опоненти, интелектуално и културно потискане и дълготрайна международна изолация, чиито ефекти се усещаха и след възстановяването на демокрацията.