Какво научи България от смяната на режима в Унгария

Коментар на Иван Ланджев

Гласували срещу системата — и за кой?

Радостта от смяната на режима в Унгария е напълно оправдана, но не бива да ни заслепява. Там просто имаше кой да замени системата: хората отидоха до урните, защото усетиха, че има за кого да гласуват. В България обичайната мантра за „апатията на избирателите“ често звучи като укор от политиците към гражданите — „ние сме добри, ама те не искат промяна“. Проблемът обаче е двупосочен: и изборният електорат разполага с ограничен набор от възможности. С други думи — с това, което му се предлага.

Защо „ние сме добрите“ не работи

Народните представители отразяват целия спектър на обществото — включително и най-лошите му черти. Затова развяването на „доброто“ като рекламна табела изглежда напразно. Да заявяваш „Ние сме добрите“ не е политическа програма — това трябва да бъде признато от хората, а не наложено от тях самите.

Хората не искат светци. Те търсят герои, в които могат да се припознаят — често грешни, но опитващи се да направят правилното. Тази идентификация е формата на емоционална връзка, която кара избирателите да подкрепят кандидата, защото желаят неговата победа да бъде и тяхна победа.

Разказът печели избори

Петер Мадяр имаше лична история и убедителен разказ, който успя да продаде на унгарците. Нашите политически лидери често нямат такъв разказ — те предлагат най-вече гняв. Самият гняв едва ли е достатъчен, ако няма визия, история или герой, към които хората да се привържат.

Узурпацията на „доброто” и нейните последствия

Важно е да припомним, че Мадяр напусна партията на Орбан след голям национален скандал, свързан със сексуално насилие над деца. В едно нормално общество подобни прояви се приемат изключително сериозно — и думите на оцелелите не се подценяват или автоматично обвиняват в лъжа. Това е още един показател за това какво означава отговорно обществено поведение.

Проблемът за „добрите“ у нас е, че често погрешно си приписват тази роля и я превръщат в частна собственост. Узурпацията на доброто — когато то става синоним на конкретни хора или клики — в крайна сметка им изиграва лоша шега. Те толкова свикват да се наричат добри, че губят чувството за това как това звучи на другите.

Какво следва за България

Унгарският пример показва, че промяната идва не само от желанието за нея, а и от наличието на достоверен, човешки разказ и отговорно поведение при сериозни скандали. В България апатията не е просто характерово качествo на избирателите — тя е симптом на липса на привлекателни алтернативи. Ако искаме различен резултат, трябва да предложим не само съдържание, но и герои и истории, с които хората да искат да се идентифицират.

В края на краищата политиката е и разказ. Който умее да разказва — печели слухове и, в крайна сметка, гласове.