Край на старото или нов старт след вота на 19 април?
Резултатът и политическата тежест
След убедителната победа на 19 април бившият президент Румен Радев ще играе роля както в законодателната, така и в изпълнителната власт. В текста по-долу Георги Лозанов е отправната точка за анализ на причините за успеха му и на грешките на опонентите — но тук тези наблюдения са преформулирани и систематизирани, за да улеснят разчитането на следизборната картина.
От образа на държавник към изпълнителната власт
Сравненията между Румен Радев и Симеон Сакскобургготски не са случайни: и двамата влязоха в управлението след силен публичен образ — на „обединител“ или на „баща“ на нацията. При царя това се случи в период на стремеж към евроатлантическа интеграция, при Радев — в момент, когато думите „антикомунизъм“ и „демокрация“ звучат по-слабо като основни рефрени в обществените дискусии.
Историята показва, че внезапното обществено доверие може да отвори пътя към изпълнителния ресурс: при Сакскобургготски скоростното влизане във властта блокираше политическите сили, които иначе щяха да продължат мандата си. По подобен начин и Радев се възползва от протестна енергия, с която до голяма степен не беше формално свързан, но която успя да интегрира в своя имидж.
Четири вълни на протест и политическа резистентност
Най-общо българската обществена мобилизация срещу олигархичния модел мина през няколко вълни: през 2009 г. (с възлагане на надеждата върху Бойко Борисов), през 2013–2014 (протестите срещу правителството Орешарски и опита Пеевски да ръководи ДАНС), през 2020 г. (нови искания за оставка и политическа смяна) и в последната вълна, която кулминира с вота на 19 април.
Тези цикли показаха две неща: първо, че протестът лесно се научава да търси видим „юнак“, който да се бори с установения модел; и второ, че изборните спирали не винаги разплитат корупционните зависимости — понякога само реставрират елементите им, добавяйки репресивни инструменти към арсенала на държавата.
Кой и защо подкрепи новия политически играч
Гласуването на 19 април може да се тълкува като акумулирана реакция срещу продължително управление, персонифицирано от имена като Борисов и Пеевски. Но изборният успех на Радев има и по-дълбоки обяснения — четири ключови фактора:
1) Забавяне или заглушаване на историческите позиции
Много избиратели или не припомниха, или не поставиха в центъра на вниманието проруските моменти от политическата биография на Радев. В края на кампанията дори се разпространи снимка с руско ръководство, но това не промени общата тенденция на вота.
2) Умора от олигархичния модел
Нарасналото обществено недоволство от корупционни практики и от видимото пренебрегване на социалните очаквания направи желанието за „почистване“ на сцената основен мотивационен двигател. За много гласоподаватели приоритет беше смяната на статуквото, дори и рисково.
3) Страхът за ежедневието
Риториката на Радев, отправена от президентската трибуна, акцентира върху два универсални страха — за препитанието и за спокойствието. Тези послания резонираха в общество, което преживява икономическа несигурност и геополитическо напрежение.
4) Увереността, че членството в ЕС и НАТО е необратимо
Част от електората мисли, че дори при политически отклонения страната няма да напусне европейския или евроатлантическия път. Тази илюзия за „невъзможност“ да бъдем извадени от общото семейство улесни избора в полза на фигура, която критикува статуквото, но не непременно предлага ясен европейски дневен ред.
Политическите алтернативи и техните слабости
От политическите опоненти реална конкуренция за гласовете на недоволните представляваше единствено коалицията ПП–ДБ, която водеше гражданското недоволство. Но вътрешни конфликти, съюзи с елитни интереси и липсата на убедителна трансформационна програма намалиха техния капацитет да превърнат активизма в трайна политическа победа.
Какво може да означава това за бъдещето
Победата не гарантира автоматично превръщането на обещанията в политики. Новата конфигурация ще трябва да се измерва по способността да реформира институциите, да ограничи клиентелизма и да предложи конкретни решения за икономическата сигурност на гражданите. В противен случай рискуваме нова цикличност от надежда и разочарование.
* Този текст е преработена редакция, базирана на анализа на Георги Лозанов, и изразява мнение на автора, което може да не съвпада с позициите на други редакции.
