Кой плащаше сметката на „семейството“: следите към Пепи Еврото

Ресторантът като символ на влияние

Историята около Петьо Петров — по-известен като Пепи Еврото — и ресторант „Осемте джуджета“ се е превърнала в нарицателно за тъмната страна на връзките между прокуратурата и външни играчи. Мястото фигурира в множество свидетелства като арена, където са обсъждани съдби, дела и кариери, а името му е несъмнено свързано с т.нар. „семейство“ — неформална мрежа от магистрати, прокурори и посредници, приписвани на прикрито влияние върху правосъдието.

Нова вълна от въпроси около европейска позиция

Темата отново изплува в публичното пространство през последните дни във връзка с името на Теодора Георгиева. Нейните посещения в ресторанта се появяват в различни разкази, докато самата тя оприличава срещите на случайни или незначителни контакти. Все пак изборът ѝ за европейски прокурор премина през процедури и институции, които трябваше да гарантират прозрачност и независимост — факт, който също поражда обществено съмнение за допустимостта на подобни контакти.

Моделът на „подкрепа“ и аритметиката на подкупите

Едно от най-притеснителните твърдения, свързани със скандала „Осемте джуджета“, е, че Петьо Петров раздавал по 10 000 лева на лица от „семейството“. Ако приемем, че получателите са около 20 души и парите са били давани месечно, сумата бързо набъбва: приблизително 200 000 лева на месец — около 100 000 евро, близо 1,2 милиона евро за година и многократно повече при продължителност от две–три години.

Такива цифри рядко могат да бъдат обяснени единствено със заплати от държавна служба или доходи от частна адвокатска практика. Петьо Петров не е бил публично известен крупен предприемач или управител на милионни фондове, което поражда прост, но болезнен въпрос:

Откъде са идвали тези пари?

Кой стои зад плащанията?

В подобни схеми обикновено има източник: бизнес интереси, влияние върху съдебни производства, политически чадъри или комбинация от тях. Ако твърденията за редовни плащания са верни, логичното следствие е да се търси кой е финансирал раздаването — дали чрез „поръчки“ от клиенти, чрез корупционни канали или чрез други механизми за събиране на средства.

Не е въпрос само за едно място

Това не е разказ само за един ресторант, една прокурорка или един предполагаем посредник. Става дума за модел — за това дали през годините в българската прокуратура е функционирала неформална структура с вътрешни правила, срещи и финансови потоци, които влияят върху процесите на правораздаване.

Когато става дума за системни практики, въпросът надхвърля личните контакти. Най-важното е да се установи не кой е бил в заведението, а кой е плащал сметката и с какви цели.