Търпимостта като параван: уроците от варненската афера

Злоупотребата с миналото и правото на търпимост

През последните години някаква злокобна логика започна да разчленява миналото и историята ни, сякаш те са подложени на постоянен натиск да престанат да бъдат недосегаеми. Така възниква въпросът дали онова, което би трябвало да се пази като свещено — паметта, законът, територията — не се оказва подвластно на изцяло други механизми.

Коментарът на Кеворкян и новият смисъл на „документ”

Тази идея беше разкрита и коментирана от Кеворк Кеворкян в социалните мрежи, когато обичайно банален криминален случай разкри едно по-широко явление: на какво се крепи нашето обществено съществуване и кое в крайна сметка ни задържа заедно — законът или търпимостта.

Ключовият инструмент в скандала с варненското селище е т.нар. “удостоверение за търпимост” — административен акт, издаван от главния архитект на общината, който формално признава, че един незаконен строеж не подлежи на премахване, защото при изграждането си е отговарял на тогавашните строителни и регулаторни изисквания.

Какво означава това на практика

Ако приемем логиката на такова удостоверение, то всяко нарушено правило може да бъде озаптено под похлупака на търпимостта. Тя действа като невидима виза, която позволява на едни да си остават ненаказани, а други — да примирят очите си. Тази размяна на компромиси донася видим ред, но и дълбоко морално изкривяване.

Ние сме народ с дълбоко вкоренена склонност към търпение — колкото по-натъпкан е животът ни, толкова повече се примиряваме. Държавата, от своя страна, се възползва от това: тя толерира „дребните” нарушения, а обществото в замяна приема нейния хаос и безнаказан разгул.

Отмъкнати парчета от държавата

В писмата и колонките си съм предупреждавал, може би леко преувеличено, че един ден некомпетентен управник може направо да ипотекира държавата — и да се похвали. След случаите във Варна това вече не изглежда като хипотеза: парче от територията сякаш беше отмъкнато, а реакцията — минимална.

Гражданите на Варна са виждали какво се случва, но мнозина са избрали търпението пред борбата: според тях търпимостта е по-силна от закона. Това е неудобен, но широко разпространен бартер — някой търпи друг, за да бъде преживян мирът.

Къде е гласът на солидарността?

Мястото на масовия протест се променя: в града, където едно време хората излизаха в защита на кмета си, сега всичко изглежда по-спокойно. Няма и масови вълнения за реки, които „изчезват” и след това се връщат, нито за села като Бисер, потопени от язовири, чиито истински собственици остават неразпознати в система на безпределна корупция.

В една държава, където не е ясен дори собственикът на голям язовир, как да очакваме ясна и последователна защита на онова, което е обществено? Времето за героични изяви често остава за отделни „случаи-снимки”, докато масовото действие липсва.

Държавата, подчинена на местните силови центрове

Не бива да виним само обикновения човек. Режимът на подчинение, в който се намира държавната машина, благоприятства това състояние — подчинение пред т.нар. чорбаджии и местни олигарси. И всяко ново управление показва, че се надява да получи своето „удостоверение за търпимост” от обществото.

В крайна сметка всичко у нас е на парчета — историята, истината, самият живот. Тук истината лесно се променя ден за ден, а паметта и справедливостта често се сервират на порции.

Селището като манифест

Абсурдното, почти карикатурно селище, което уж никой не е искал да забележи, е симптом — не просто строителна безотговорност, а демонстрация на наглост. Авторите му сякаш са искали да подчертаят, че крадат не гора, а създават „художествено произведение”, знаейки, че ще бъдат пощадени от системата на търпимостта.

Това не е само морален или административен проблем — това е призив към гражданското съзнание: докога ще продължаваме да бъдем поданици на търпимостта и да позволяваме тя да замества закона?

Край