Калин Сърменов: Театралната система в колапс — бюджетът се харчи без контрол

Културата като залог за бъдещето

Българската култура е в критично състояние – според Калин Сърменов, директор на Сатиричния театър, театралната сцена търпи финансов и структурен разпад поради хаотично управление, липса на държавна политика и остарели правила за финансиране. По думите му културата не е просто забавление, а инвестиция в общественото образование и нравствена устойчивост.

Къде се къса веригата

Сърменов посочва, че проблемът не е в хората, които работят в системата, а в компетентността на онези, които взимат решения. Реформата изисква смели политически решения и поемане на отговорност, които досега липсват. Чести смени на правителства и служебни министри в последните години блокирали дългосрочното планиране и довели до липса на актуален държавен бюджет.

Министър с визия и воля

Според него не стига просто да имаш титуляр на поста – нужен е министър с характер и политическа последователност. Управленският вакуум след 2019 г. и периодичните кризи след COVID-19 са задълбочили проблемите, а краткотрайните мандати не позволяват устойчиви решения.

Как бюджетът удря театрите

Най-просто казано, когато бюджетът не се актуализира, разходите растат, а средствата остават на старо ниво. Заплати, материали, енергия, платове и други режийни пера поскъпват, но субсидиите към театрите често се изчисляват по планове от преди години. Резултатът: театралните трупи функционират практически в режим на фалит, макар това да не се признава официално.

“Ние — в театрите, наистина сме фалирали, само че никой не го признава и не го казва. Културата е фалирала.”

Какво да се промени — правила, методика, категоризация

Сърменов настоява за промяна в методиката на финансиране: правилата са остарели и трябва да се адаптират. Един от ключовите подходи е категоризация на културните институции — държавата трябва да определи кои пространства са приоритетни и кои не. В противен случай не може да се говори за справедливо разпределение на ресурсите, защото театърът в София и театърът в по-малък град имат различна проблематика по отношение на публика, конкуренция и възможности.

Той критикува свободните пространства и „продуцентите“ — стотици независими продуценти, които търсят финансиране, без да носят системен принос, според него. Това, комбинирано с липса на лицензиране и контрол, допълнително разрушава логиката на пазара на културни услуги.

Национален фонд „Култура“ — прозрачност и злоупотреби

Темата за фонда е болезнена: Сърменов говори за липса на държавност и за случаи на кражби в някои театри (посочва Смолян, Пазарджик, Разград). Той смята, че при отсъствие на ясни държавни регулации и контрол, ресурсите се използват без отговорност и последствията остават нерешени.

Как да задържим младите актьори

Отговорът е в ясни критерии и оценъчна система: млади артисти трябва да получават честна, прозрачна обратна връзка и ясни правила за оценяване. Сърменов отхвърля тезата, че всичко в изкуството е „относително“ — за професионалиста има конкретни стандарти и критерии, които трябва да се спазват.

Посещаемостта и социалните фактори

Публиката се влияе от много фактори — война, поскъпване на горивата, политическа нестабилност и икономическа несигурност. Макар зрителският интерес да е важен индикатор, той не дава пълната картина, защото локални и глобални събития могат радикално да променят поведението на хората.

Пазарът на културата и държавната роля

Сърменов предупреждава, че при липса на държавна визия и прилагане на принципи на „отворения пазар“ без регулация, културната сфера се запълва с посредствени продукти. Това не само съсипва публиката, но и демотивира професионалистите. Той използва остра критика към практики, които позволяват нискокачествени представления и неспазване на стандарти, което в дългосрочен план подкопава доверието в сценичните изкуства.

Заключение

Калин Сърменов поставя ясна диагноза: липсват политическа воля, системно мислене и актуални правила за финансиране. За него изходът е категоризация, нова методика, по-стръмен контрол и поемане на политическа отговорност. Ако държавата не започне да третира културата като приоритетна инвестиция в общество и възпитание, рискуваме да загубим не само сцени и трупи, а и ценности, които изграждат гражданската общност.