Културен срив: как парите и политиката съсипаха българските институти

„Чудото, чрез което човешкият вид се извисява“ — обещание и провал

„Културата е чудото, чрез което човешкият вид извисява и продължава своето съществуване,“ написа през 1989 г. поетът и преводач Николай Кънчев. Днес това виждане изглежда отстъпило място на пренебрежение: за мнозина управници културата е не приоритет, а „последната дупка на кавала“. Последствията са видими — свиване на средства, закриване на институти и системен упадък на творческата среда.

Бюджети, политики и практики, които съсипват

Финансирането на културата в последните десетилетия е пример за трайна недооценка: публичните разходи за сферата стигат символични нива (около 0,3% от бюджета), при положение че в предишни периоди този процент е бил значително по-висок (приблизително 3% при соца). Това поставя българските творци и институции далеч след колегите им в Румъния, Сърбия и други европейски държави, където публичните инвестиции позволяват по-стабилна работа и адекватни възнаграждения.

Икономическото отслабване не е единствената причина: реформи и експерименти като т.нар. “делегирани бюджети”, прилагани през управлението на ГЕРБ, доведоха до хаотична и често пагубна промяна в начина на финансиране — повечето институции изпаднаха в упадък или бяха принудени да ограничат дейността си.

Закриване, недофинансиране и липса на институционална грижа

През последните години бяха закрити или сериозно ощетени театри, филхармонии, оркестри, ансамбли, библиотеки, музеи и галерии. Част от затварянията бяха резултат от пряк политически избор; други — от структурни решения и лошо управление. Репертоарните институти често работят при минимални заплати за актьори и музиканти, които в много случаи остават под средната работна заплата в страната.

Пример за диспропорцията между националните и регионалните възможности: фестивалът „Енеску“ в Букурещ получава еднократно финансиране в порядъка на 20 млн. евро, докато нашите водещи форуми — „Мартенските дни“ в Русе и „Софийските седмици“ — оцеляват с около 150–200 хил. евро.

Историята на институциите — и как бързо може да се загуби

Следвоенната държавна политика на подкрепа позволи на много по-големи и по-малки градове да имат театър, симфоничен оркестър и понякога опера. Днес тези традиции са застрашени: някои театри са преминали към открити сцени, други — напълно затворени; конкурси за директорски позиции често се оплакват от липса на прозрачност и професионални критерии.

Дългогодишни проблеми с поддръжката на сгради и инфраструктура допълнително влошават положенията на институциите — има театри и опери, които нямат адекватни домове за репетиции и представления, а впечатляващата строителна активност в спортната сфера често се оказва приоритет пред културните зали (например Пловдив дълго остава без концертна зала).

Политически послания и управленчески решения

Дискутирани са публични изказвания на власти, които показаха непълно познаване на различните модели на подкрепа за култура в Европа. Такива твърдения и решения засегнаха общественото доверие и доведоха до опити за закриване или оптимизация на важни институти. В същото време министерството, което би трябвало да бъде гарант за експертиза и контрол, посреща критики за отсъствие на звена с достатъчно професионални кадрови ресурси, ограничен контрол върху управлението на директорите и недостатъчна отчетност при разпределянето на средствата.

Корупция, неравномерно финансиране и „ниски жанрове“

Чести са скандалите около неправомерно разпределяни средства по проекти, подкрепа за жанрове с по-ниски изисквания за качество за сметка на сериозната институционална култура и привилегии за определени частни театри. Назначаването на ръководители по политически или други нефункционални критерии подкопава художественото развитие и устойчивостта на институциите.

Конкретен пример: Перник и драматичният театър

През 2021 г. в Перник бе взето решение да се затвори над 110-годишният драматичен театър „Боян Дановски“ — институция с дълга традиция и принос за регионалната култура. Мотивите на част от местната власт включваха реструктуриране и предвидими икономии, а предложената практика да се разчита на гастроли и еднократни събития в замяна на стабилна институция остави общността без постоянна културна сцена.

Какво може да се направи

• Увеличаване на публичния ресурс за култура и ясно дългосрочно бюджетно планиране.
• Възстановяване на експертни дирекции и по-строг контрол при разпределяне на средства и назначаване на ръководство.
• Подкрепа за инфраструктурни ремонти и изграждане на зали, които да обслужват местните и националните нужди.
• Прозрачни и професионални конкурси за проекти и директорски постове, които да гарантират качество и отчетност.

Културата не е разход, който може да бъде отписан без последствия — тя е инвестиция в паметта, образованието и международния престиж. Време е властите да си припомнят, че закриването на театър или музикален институт е не просто административно решение, а оголване на духовната тъкан на една общност.