Десети ноември — празник на забравата
или как научихме да обичаме диктатурата, след като я пребоядисаха в пастелни цветове
Всяка година, на 10 ноември, България преживява едно и също чудо:
комунизмът умира отново, но този път — още по-тихо, още по-удобно, и задължително в ефир между два рекламни блока и едно интервю за новия албум на Орлин Горанов.
📺 Спомени от едно време, когато хлябът беше 15 стотинки, а свободата — без етикет
Медиите, верни на народопсихологическия жанр „носталгия с лека амнезия“, всяка година ни припомнят колко хубаво било „едно време“.
Хората били спокойни, улиците чисти, имало ред —
а че редът се пазел от хора с автомати и че чистите улици минавали и през Белене — това вече е излишен детайл, неподходящ за сутрешен блок.
По телевизиите старите кадри се редуват с нежна музика и топъл коментар:
„Бай Тошо си отиде, но остави следа в сърцата ни…“
Да, следа остави. По някои — от белезници.
🧱 „Едно време нямаше безработица“
Точно така — нямаше.
Имаше само работещи и „врагове на народа“, които почиваха безсрочно в ТВО или в някой карцер без климатик.
Имаше сигурност —
толкова сигурност, че можеше да изчезнеш заради шега по адрес на партията и никой да не пита защо.
Имаше и справедливост —
ако искаш кола, чакаш 15 години.
Ако искаш апартамент — 20.
А ако искаш свобода — чакаш Перестройка.
📚 „Културата процъфтяваше“
Да, при условие че културата предварително беше одобрена от Централния комитет.
Днес се шегуваме, че имало цензура.
А тогава тя не беше шега. Тя беше отдел в Министерството.
Поетите пишеха стихове за „работническата класа“, актьорите се усмихваха на партийни конгреси, а най-голямото литературно постижение беше да публикуваш нещо, без да те изключат от Съюза на писателите.
💰 „Имаше ред, имаше морал“
Морал — определян от хора, които изземваха имоти в името на народа,
а после ги обитаваха в името на социалистическия комфорт.
Ред — пазен от Държавна сигурност,
която следеше всеки, който мисли твърде много.
И все пак, има нещо възвишено в това да обичаш миналото, което не те е застреляло.
🕯️ 10 ноември — денят на националното „нищо не помня“
Днес празнуваме деня, в който Живков падна.
Не защото някой се разбунтува, а защото в Политбюро просто дойде нов сценарий.
Комунизмът не падна от народа,
той просто си подаде оставката и остана на хонорар.
Оттогава всяка година го споменаваме със сълза и носталгичен спот по телевизията:
„Беше трудно, но беше хубаво…“
Да, беше хубаво — ако си бил на правилната страна на доносите.
🕳️ Заключение: от култ към личността към култ към забравата
България успя в едно: превърна травмата си в сантиментален спомен.
Днес „другарю“ звучи мило, а думата „репресия“ — прекалено тежко за неделно токшоу.
И докато другите нации си спомнят диктатурите си с трезвост и срам,
ние ги спомняме с песен, салата и леко чувство за гордост, че „поне тогава имаше ред“.
🇧🇬 Епилог:
10 ноември не е просто дата.
Това е огледалото, в което България продължава да се гледа —
и всеки път казва:
„Ех, хубави бяха времената… ама добре, че свършиха. Почти.“
